На първо място християнинът действа според вярата си, че има Бог.
Това означава в мотивите на действие да се има предвед, че всяко наше дело и помисъл се наблюдават от Бога, Който взима решение за награждаване или наказание на делото на човека в този и/или в отвъдния свят.
Християнството вярва и това е отразено в логиката на християнина, че има една вселенска надчовешка и въздесъща справедливост и безгранична божествена милост, която въздава, ако не на този, то на оня свят всичко, което човек си е заслужил със своите постъпки и дела спрямо Бога и ближния.
Тъй като християнството е любов, то водеща линия в делата на човека следва да бъде любовта към Бога и ближния и затова българският народ в своя исторически път е възпитаван да може да обича, да прощава и да търси истината.
Християнството вярва и това е отразено в логиката на християнина, че има една вселенска надчовешка и въздесъща справедливост и безгранична божествена милост, която въздава, ако не на този, то на оня свят всичко, което човек си е заслужил със своите постъпки и дела спрямо Бога и ближния.
Тъй като християнството е любов, то водеща линия в делата на човека следва да бъде любовта към Бога и ближния и затова българският народ в своя исторически път е възпитаван да може да обича, да прощава и да търси истината.
В християнската логика освен предметно-ритуалната почит към иконите, мощите на светци, календарно-празничната обредност на храмовото служене и обредната трапеза има едно духовно и интелектуално търсене, което се изразява в богоуподобяване според казаното в свещените книги и опита на православието и една извънмерна любов и грижа за ближния, която се изразява в жертвеготовност, себеотрицание и способност да се лишаваш в името на добруването на ближния.
Такива примери на християнска логика могат да се видят в Житията на светиите и в историята на християнската Църква, взета в нейния интегрален световен опит.
Такива примери на християнска логика могат да се видят в Житията на светиите и в историята на християнската Църква, взета в нейния интегрален световен опит.
Затова, следвайки устоите на християнската логика Църквата е била социален, здравен и образователен център през миналите години, а свещеникът, който според канона е жива икона на Христос е бил пример за подражание като е бил образец за любов, грижа към ближния, щедрост, жертвеготовност и способност да се лишаваш в името на доброто на конкретния човек и общността.
Известно е, че Църквата е издържала плеяда от учени и писатели, които са развивали философията, теорията, логиката и верния начин на мислене според правомерното тълкувание на свещените книги и опита на християнската общност в историята.
Начинът на мислене на християнина изисква да не се вреди на ближния и на обществото, като се спазват десетте Божии заповеди и като законите на християнския живот стоят над човешките закони, в това число и законите на пазарната икономика, защото икономиката се занимава с материята, която е преходна, докато религията се занимава с Духа, Който е вечен.
Така пише и в Библията – Бог е Дух, Който иска да му се покланяме не със свещ и материални дарове в ръката, а с дух и истина и с дела по Христа.
От делата на човека произтича и неговото оправдаване или осъждане в деня на Страшния съд, когато Христос пак ще дойде за да въздаде на всекиму заслуженото.
Затова мотивацията на делото зависи от логиката, която изповядваме и според личните ни приноси към утвърждаване на вярата.
Епохата на комунизма ни доказа, че въпреки бездействието на Църквата и пустите храмове през този период вярата на българина успя да се запази жива.
Епохата на комунизма ни доказа, че въпреки бездействието на Църквата и пустите храмове през този период вярата на българина успя да се запази жива.
От нашата история е известно, че когато ние сме били бедни ипотиснати под турско робство и гръцка духовна супремация предметния символ на вярата е бил най-обикновен каменен кръст или дървено оброчище, издигано на свещени места край селището, на които на празниците са се правили курбани и общи събори на общността.
Защото християнството не е мистично преклонение пред иконата и статуята на Христос и Богородица, нито е молитвено служение, нито е съзерцание на живота, нито е житейско отчаяние, че все някога Сам Бог ще се намеси в живота на хората и на обществото за да въздаде истината, милостта и справедливостта.
Православието е действено участие на човека в явленията от битието, като грижата за ближния под всякаква форма, благотворителността, милостта, щедростта и поощряването на целомъдрието и благочестието е основа на логиката на християнина в неговите дела.
Защото няма смисъл от паленето на свещ, от ходенето по свети места, от поклонението на икони и мощи на светци ако сърцата ни стоят в злоба, завист и егоизъм, а ума ни е насочен към материални придобивки и към ощетяване на ближния, който поради смирение, страх или безхарактерност не може да си получи заслуженото на този свят.
Защото няма смисъл от паленето на свещ, от ходенето по свети места, от поклонението на икони и мощи на светци ако сърцата ни стоят в злоба, завист и егоизъм, а ума ни е насочен към материални придобивки и към ощетяване на ближния, който поради смирение, страх или безхарактерност не може да си получи заслуженото на този свят.
Би трябвало да се дава път за обществено и личностно развитие, за да може принципите и учението на вярата да се утвърдят в нашето общество, което насила беше заставено да живее 50 години в атеизъм, интернационализъм и латинска философия на живота и затова връщането към нормите на нашата вековна християнска култура е опит да бъде възстановена историческата справедливост в битието на българския народ.
Опасността за нашата вяра не идва от дейността на католици и протестанти, или от дейността на сектите, а идва от факта, че православието се изживява като молитва, мистика и ритуал, а не като действено отношение към ближния, който е Божие подобие, от поставянето на човешките норми, колкото и учени да са те над Божиите закони и от неспособността да опишеш света и явленията в него въз основа на българския езиков и културно-исторически опит така, че да създадеш перспективен модел на поведение и съпреживяване на света, в който истинското православие да доминира над дребните сметки, кариеристичните амбиции, суетата и желанието да имаш много материални придобивки и над проивнициалната логика, че след като нещо е наше, родно, то е или под критерия на световната култура, или е недостойно за уважение и поощряване.
Бог е по-голям житейски фактор от всички технологии, военно-политически сили и политикономически комбинации в света и това може да се докаже само ако ние следваме християнската логика на живота и проявим онази типично българска вселенска любов, която ни е запазила през вековете от злобата на политическата власт и социално-икономическото гонение на друговереца и другородеца.
Българинът казва “Лозето не иска молитва, а иска мотика!”.
Справеливата отплата на хората, които следват Христос тук и сега, с всеки помисъл, дума, дело и дихание е по-важна за запазването на православието от споровете за Символа на вярата и начинът на провеждане на храмови служби, които заради телевизията, киното и Интернет са малко впечталяващи ума и въображението на модерния човек. Чрез утвърждаване на християнската логика и тълкувателна способност за света и мястото на човека в него може да се спаси православието, което от своя страна, ако е истинско и чисто, може да спаси света от бездуховността, материализма, битовият хедонизъм, разгулените зрелища и снижването на световните критерии за култура на човека, на което сме свидетели след промените
от 1989 година...ОР+
Със съкращения
Времето, в което живеем се нарича „постмодерно”, „постисторическо” и „постполитическо време” (Ж. Бодрияр), та дори и постхристиянска епоха.
Светът живее така, като че ли няма Бог, а дори и да има, Той е далеко – извън историята, на периферията на света.
Това време е препълнено с парадокси и противоречия.
От една страна, това е най-секуларизираният век, от друга – най-религиозният. Това е време на невероятен напредък и успех, но същевременно и време на застрашаващи престъпления, разрушения, насилие и индустрия на смъртта.
Много учени и мислители, с различна ориентация, драматично предупреждават, че се премахва границата между истината и лъжата, между доброто и злото, между реалното и нереалното.
Хората участват в много събития, но живеят с впечатлението, че не се случва нищо. Умират големите идеи и идеологиите на модерните времена; изчезват традиционните форми на живот; угасват социалните утопии, които до неотдавна толкова привличаха масите.
Земята е отровена, въздухът и атмосферата са замърсени, а неизлечимите болести се разпространяват със застрашаваща бързина.
Културата е превърната в пропаганда, а културните ценности – в стока, докато медийната манипулация преминава и най-ниския праг на човешкото достойнство. Злоупотребява се до застрашителни размери с науката, техниката, медицината и психиатрията, а човешките права се манипулират.
Обемът на физическите сили и власт е достигнал до такава степен, че застрашава самия живот по цялата планета. Там, където има голяма сила и власт, има и голям страх. Властта на „малцинството” обуславя страхана „мнозинството”, а неограниченото забогатяване на едни води до непоносима бедност на други.
Учените от всички области, които се занимават с изучаването на човека, посочват, че той все повече става „система”, „машина”, „робот”, „клоун”. Неговото битие е изпълнено с екзистенциален страх – страх от другия и от различното. Човекът е изгубил посоката и целта на движение; той е забравил за личния грях и отговорност и затова все повече върши и търпи насилие.
от 1989 година...ОР+
Със съкращения
Времето, в което живеем се нарича „постмодерно”, „постисторическо” и „постполитическо време” (Ж. Бодрияр), та дори и постхристиянска епоха.
Светът живее така, като че ли няма Бог, а дори и да има, Той е далеко – извън историята, на периферията на света.
Това време е препълнено с парадокси и противоречия.
От една страна, това е най-секуларизираният век, от друга – най-религиозният. Това е време на невероятен напредък и успех, но същевременно и време на застрашаващи престъпления, разрушения, насилие и индустрия на смъртта.
Много учени и мислители, с различна ориентация, драматично предупреждават, че се премахва границата между истината и лъжата, между доброто и злото, между реалното и нереалното.
Хората участват в много събития, но живеят с впечатлението, че не се случва нищо. Умират големите идеи и идеологиите на модерните времена; изчезват традиционните форми на живот; угасват социалните утопии, които до неотдавна толкова привличаха масите.
Земята е отровена, въздухът и атмосферата са замърсени, а неизлечимите болести се разпространяват със застрашаваща бързина.
Културата е превърната в пропаганда, а културните ценности – в стока, докато медийната манипулация преминава и най-ниския праг на човешкото достойнство. Злоупотребява се до застрашителни размери с науката, техниката, медицината и психиатрията, а човешките права се манипулират.
Обемът на физическите сили и власт е достигнал до такава степен, че застрашава самия живот по цялата планета. Там, където има голяма сила и власт, има и голям страх. Властта на „малцинството” обуславя страхана „мнозинството”, а неограниченото забогатяване на едни води до непоносима бедност на други.
Учените от всички области, които се занимават с изучаването на човека, посочват, че той все повече става „система”, „машина”, „робот”, „клоун”. Неговото битие е изпълнено с екзистенциален страх – страх от другия и от различното. Човекът е изгубил посоката и целта на движение; той е забравил за личния грях и отговорност и затова все повече върши и търпи насилие.
Той храни хладното си сърце и празната си душа с общи и абстрактни понятия, като щастие,справедливост, право, правова държава, партия, нация, религия, прогрес, напредък, демокрация, мир и т. н. Празни думи – празен дух; мъртъв дух – мъртво слово!
За уплашения човек на нашето време всички тези абстракции и системи стават особено „приятни убежища за лъжливото съществуване” (Е. Сиоран) и затова не е чудно, че в края на този век той жадува най-много и от дълбината на своето битие за свобода, живот и човешко достойнство.
Православният християнин носи върху себе си всички тези рани и травми.
Християнските общества и култури изчезват, а християнският начин на живот и нравственост са разрушени. Техниката и технологията налагат на християните безлични и институционални отношения. Църковната организация и институции са се бюрократизирали и отчуждили от конкретните хора. Езическият и зоологичен национализъм превръща Православието или в национална идеология, или в естествена и „пазарна” религия и отдавна подкопава самите основи на единството на Православната църква.
Държавите отнеха външната власт на Църквата като „официална” институция и я приспособиха за своите нужди или за нуждите на потребителската идеология.
В началото на третото хилядолетие, на предела на вековете, Православната църква се намира в изгнание, в диаспора, в ъгъла на историята и на обществено-историческите процеси.
Църквата няма готови „рецепти” за многото натрупани проблеми на света, но има ясно и радостно виждане и перспектива за живота и за достойния човек. Някъде под повърхността, в нейните недра, пулсират вечният живот, жизнеността, младостта, топлината, надеждата и утехата и всичко това може да бъде драгоценно благо и помощ и за човека от ХХІ век отново да възстанови истинското отношение към Бога, света и всеки друг човек.
Няма готови решения, няма лесни и прости отговори, но все пак се налага заключението, че е крайно време Православната църква да се обърне към себе си и да започне да разрешава своите натрупани проблеми, което дълго се отлагаше по различни причини. Необходим е коренен обрат, нова посока на движение и пренасочване на енергията.
За уплашения човек на нашето време всички тези абстракции и системи стават особено „приятни убежища за лъжливото съществуване” (Е. Сиоран) и затова не е чудно, че в края на този век той жадува най-много и от дълбината на своето битие за свобода, живот и човешко достойнство.
Православният християнин носи върху себе си всички тези рани и травми.
Християнските общества и култури изчезват, а християнският начин на живот и нравственост са разрушени. Техниката и технологията налагат на християните безлични и институционални отношения. Църковната организация и институции са се бюрократизирали и отчуждили от конкретните хора. Езическият и зоологичен национализъм превръща Православието или в национална идеология, или в естествена и „пазарна” религия и отдавна подкопава самите основи на единството на Православната църква.
Държавите отнеха външната власт на Църквата като „официална” институция и я приспособиха за своите нужди или за нуждите на потребителската идеология.
В началото на третото хилядолетие, на предела на вековете, Православната църква се намира в изгнание, в диаспора, в ъгъла на историята и на обществено-историческите процеси.
Църквата няма готови „рецепти” за многото натрупани проблеми на света, но има ясно и радостно виждане и перспектива за живота и за достойния човек. Някъде под повърхността, в нейните недра, пулсират вечният живот, жизнеността, младостта, топлината, надеждата и утехата и всичко това може да бъде драгоценно благо и помощ и за човека от ХХІ век отново да възстанови истинското отношение към Бога, света и всеки друг човек.
Няма готови решения, няма лесни и прости отговори, но все пак се налага заключението, че е крайно време Православната църква да се обърне към себе си и да започне да разрешава своите натрупани проблеми, което дълго се отлагаше по различни причини. Необходим е коренен обрат, нова посока на движение и пренасочване на енергията.
За Църквата е повече от необходимо, по-скоро и без отлагане, да постави на дневен ред въпроса за самата себе си и за собствената си идентичност, защото в течение на миналите векове много обществени аномалии са разклатили сериозно нейната идентичност. Ако иска да избегне насилственото „протестантизиране” или „ватиканизиране”, тя трябва да преизпита своите институции и организация в светлината на православната философия на живота и да ги съобрази със своята природа, да ги приспособи, колкото е възможно, към конкретните хора.
За Църквата Трите Личности на Света Троица – Отец, Син и Дух Свети – и всяка човешка личност са единствената и най-висша ценност, а всичко останало – науката, политиката, техниката, културата, нацията, държавата, правото, демокрацията – има само относителна, условна и функционална ценност.
Православието не е моралистична система от забрани и наказания, а особен начин на живот. Ако искат да останат верни на „вярата на отците”, православните християни трябва да превърнат любовта, покаянието, прошката, смирението, ненасилието, личното самоограничение, светостта на живота, светлината на думите и безусловното вършене на добро на всеки човек в жизнени и екзистенциални категории, а не в моралистично-пропагандни пароли. Православната църква е съборна, а това задължава всеки неин член да изгради в себе си съборен ум и да има цялата човешка любов, отговорност, грижа и чувство.
Това показва, че поместните (автокефални) православни църкви трябва по-скоро да се откажат (доброволно) от „националната” и от „държавническата” роля, наложена им от вековете, когато православните народи са били под робство, за която са изразходили огромна енергия.
Бог е замислил света като всечовешко братство, като жива богочовешка общност, т. е. като Църква, а не като държава и нация. Върху Евангелието Христово не може да се изгради един тип държава, а само Църквата Божия. Всички опити да се създаде „християнска” или „православна” държава са били трагични и са станали най-голямата съблазън на християните за света.
За Църквата Трите Личности на Света Троица – Отец, Син и Дух Свети – и всяка човешка личност са единствената и най-висша ценност, а всичко останало – науката, политиката, техниката, културата, нацията, държавата, правото, демокрацията – има само относителна, условна и функционална ценност.
Православието не е моралистична система от забрани и наказания, а особен начин на живот. Ако искат да останат верни на „вярата на отците”, православните християни трябва да превърнат любовта, покаянието, прошката, смирението, ненасилието, личното самоограничение, светостта на живота, светлината на думите и безусловното вършене на добро на всеки човек в жизнени и екзистенциални категории, а не в моралистично-пропагандни пароли. Православната църква е съборна, а това задължава всеки неин член да изгради в себе си съборен ум и да има цялата човешка любов, отговорност, грижа и чувство.
Това показва, че поместните (автокефални) православни църкви трябва по-скоро да се откажат (доброволно) от „националната” и от „държавническата” роля, наложена им от вековете, когато православните народи са били под робство, за която са изразходили огромна енергия.
Бог е замислил света като всечовешко братство, като жива богочовешка общност, т. е. като Църква, а не като държава и нация. Върху Евангелието Христово не може да се изгради един тип държава, а само Църквата Божия. Всички опити да се създаде „християнска” или „православна” държава са били трагични и са станали най-голямата съблазън на християните за света.
За Църквата социалните и политическите въпроси не са приоритетни, но са въпроси, които не могат да се игнорират. За да не се лута и огъва в тази посока, „щом задуха вятърът”, Православната църква трябва да защитава и пази онези принципи, които самата тя отстоява вече две хиляди години: принципът за разделението на Църквата и държавата, принципът на равновесието и взаимозависимостта на отношенията един-много, частно-общо (собственост), равновесието и взаимозависимостта на отношенията местно-регионално-универсално, където максимумът на властта е на местно и регионално ниво, а минимумът – на универсално.
Ако не иска да изневери на самата себе си, Православната църква не може да не се съпротивлява постоянно на всички форми на хедонизъм, диктатура, империализъм, насилие, дискриминация и тоталитаризъм.
Ако иска да остане последователна на своето Предание, тя трябва да отстоява, че е за единството (на света), но само ако това единство предполага плурализъм, т. е. свободата и различието на всеки поотделно, на народите и културите. Църквата трябва да се противопостави на всички опити за унифициране, еднообразие и единомислието за света и живота, все едно от коя страна идват.
В социален план Православната църква трябва да заложи на социалното равноправие, на по-правилното преразпределяне на материалните блага, което може да спаси милиони хора от гладна смърт, и особено деца. Освен това трябва да се отхвърли егалитарният принцип във всяко едно отношение, просто защото той е чужд на Църквата. Тя е за равноправие, но за еднаквост само в правовата сфера.
Православната църква няма да сгреши, ако подкрепи и окуражи всички екологични и миротворчески движения в света и всички движения, които се обявяват за безусловното почитане на елементарните човешки права и свободното и пълно разоръжаване на света, макар и да се различава по мотиви от тях.
Вероятно бъдещият век ще бъде век на всеобща катастрофа, но също така и век на Църквата, по-човечен и по-хуманен от предишните, и затова, между другото, това, което ще се случи, ще зависи и от свидетелството и действията на православните християни...ОР+
Автор Ставрофорен протойерей д-р Радован Бигович
Със съкращения
Ако иска да остане последователна на своето Предание, тя трябва да отстоява, че е за единството (на света), но само ако това единство предполага плурализъм, т. е. свободата и различието на всеки поотделно, на народите и културите. Църквата трябва да се противопостави на всички опити за унифициране, еднообразие и единомислието за света и живота, все едно от коя страна идват.
В социален план Православната църква трябва да заложи на социалното равноправие, на по-правилното преразпределяне на материалните блага, което може да спаси милиони хора от гладна смърт, и особено деца. Освен това трябва да се отхвърли егалитарният принцип във всяко едно отношение, просто защото той е чужд на Църквата. Тя е за равноправие, но за еднаквост само в правовата сфера.
Православната църква няма да сгреши, ако подкрепи и окуражи всички екологични и миротворчески движения в света и всички движения, които се обявяват за безусловното почитане на елементарните човешки права и свободното и пълно разоръжаване на света, макар и да се различава по мотиви от тях.
Вероятно бъдещият век ще бъде век на всеобща катастрофа, но също така и век на Църквата, по-човечен и по-хуманен от предишните, и затова, между другото, това, което ще се случи, ще зависи и от свидетелството и действията на православните християни...ОР+
Автор Ставрофорен протойерей д-р Радован Бигович
Със съкращения
