Ехзархийският период, според някои крайни възгледи, е безблагодатен и изключителено проблематичен, поради наложената схизма (от 1872 до 1945) върху Ехзархията от Църквата-майка, Цариградската патриаршия.
Без да се омаловажава тежката сянка на схизмата би било исторически некоректно да се демонизира или пък идеализира този 70 годишен период от нашето църковно-историческо минало.
През ХХI век, когато възрожденският патос и „страстите български“ са утихнали е повече от необходимо да се направи трезв и обективен прочит на историята и ролята на Българската екзархия, като за начало нека да започнем с представяне на нейните предстоятели – тримата български екзарси, защото техните личности и борби въплъщават усилията и стремежите на целия български народ през онези двусмислени и
трудни времена.
трудни времена.
КРАТЪК РАЗКАЗ ЗА ВРЕМЕТО,
В КОЕТО БЪЛГАРИТЕ НЯМАТ
ПАТРИАРСИ И ЕКЗАРСИ
С „църковна разпра“ между българи и гърци, намеса от страна на султана и налагане на “достопечалната схизма“ от Цариградската патриаршия започва своето независимо битие Българската Екзархия преди Освобождението.
И в това няма нищо странно, чудно и необяснимо, като се има предвид, че Екзархията е натоварена със свръхфункциите на държава преди държавата за живеещите под османска власт българи.
Учредената със султански ферман от 27 февруари 1870 г. Българска екзархия е обявена само след 2 години на 16 септември 1872 г. от Църквата-майка, т.е. Цариградската патрирашия, за схизматична и над нея тегне забрана за църковно общение с останалите православни църкви чак до 1945 г.
Ирония на историята е, че Цариградската патриаршия, обслужваща националистичната мегали идея на гърците, осъжда българите и Българската екзархия като засегнати от новопоявилата се болест на етнофилетизма (национализма), а историческите факти говорят, че „заразата“ е тръгнала най-напред от нея.
В края на XIV век българите губят държавната си независимост, попадайки под османска власт, те загубват и автокефалността на Търновската патриаршия (около 1416 г.), която е понижена в ранг на митрополия и нейният диоцез преминава под юрисдикцията на Цариградската патриаршия.
ПРИЧИНИ ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА БЪЛГАРО-ГРЪЦКИЯ
ЦЪРКОВЕН КОНФЛИКТ
ЦЪРКОВЕН КОНФЛИКТ
През 1767 г. е ликвидирана Охридската архиепископия и така духовният живот на българите се оказва под контрола на Цариградската гръцка патриаршия, която е официалният представител на всички православни християни пред султанската власт.
В края на XVIII и началото на XIX патриаршеската администрация и висшия гръцки клир са обхванати от „мегали-идеята“ за възстановяване на Византийското имперско наследство и се заемат с елинизацията на чуждоезичното православно население.
Повечето епископи славяни и голяма част от градското свещенство са заменени с гръцки клирици.
Славянските книги и ръкописи се унищожават и една от основните цели на патриарсите и гръцкия клир е заличаването на славянската историческа памет.
Това от своя страна отприщва недоволството на българите и през 20-те години на XIX век се слага началото на половинвековната църковно-народна борба, която историците разделят на два етапа.
През първия етап от 1824 година до Кримската война (1853-1856) българите излизат със скромните искания за по-добри в морално и църковно отношение владици и за отмянана на владишкия данък. Постепенно в борбата изкристализират искания от национален характер: за богослужение на български език, за смяна на отделни гръцки владици с българи, за българско църковно управление.
ПЪРВИ ЕТАП НА ЦЪРКОВНО-НАРОДНАТА БОРБА С ДУХОВНИ ЛИДЕРИ НЕОФИТ БОЗВЕЛИ И ИЛАРИОН МАКАРИОПОЛСКИ
През 1844 г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски изготвят прошения (меморандуми) до Високата порта, в които излагат основните български искания по задълбочаващия се българо-гръцки църковен спор.
В прошенията се изтъква, че българите са лоялни към султана и че техните искания са изцяло в рамките на действащите в империята закони. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски формулират общо 6 искания: за архиереи в българските земи да се назначават български духовници, които да се избират от съответните епархии; да могат българите да откриват свои народни училища; да се издават свободно български вестници и книги; да се открие българска черква в Цариград; да се създадат смесени съдилища (от българи и мюсюлмани), в които българите да могат да се защитават от гръцките интриги; да се състави българска делегация, която да представлява българите пред Високата порта.
Все неща, които българите могат да имат и в пределите на Цариградската патриаршия - смята протопрезвитер проф. д-р Стефан Цанков, един от най-добрите познавачи на българската църковна история. Но в кипежа на политическите страсти, обаче, се загубва общото чувство за принадлежност към Христовата църква, която е наднационална, евхаристийна и универсална.
Забравена е евангелската идея, която стои в основата на учението на Православната църква за общността на вярващите, надхвърляща всякакви земни разделения, основани на расови, етнически, класови или полови различия или на различията между свободни и роби, мъдри и невежи.
Загубено е чувството за православно единство и солидарност, за обща принадлежност към християнската култура.
Българо-гръцката „църковна разпра“ се води на хлъзгавия терен за признаване на етно-религизоните и политически права на християните в Османската империя, гарантирани от издадения през 1856 султански акт Хатихумаюн.
С публикуването на този реформаторски документ започва вторият етап от църковното движение на българите – сега вече те настояват за самостоятелна църква, чрез която ще получат признание за отделна нация в рамките на Османската империя.
В средата на XIX век в българското общество се разгарят страстни и разгорещени спорове на църковна тематика.
Възрожденските дейци отреждат на църквата и духовенство главната роля в политическия живот, защото виждат в тях крепител на колективната идентичност на българите под властта на Османската империя и фактор за изграждането на българската нация.
Нещо повече, благодарение на православната вяра и монашеството през вековете на османското владичество се съхраняват българския език и спомените за величието на средновековното българско царство - наследство, което през 19 век ще осигури базата за създаването на българския национален идеал.
Като кулминационен момент в борбата за независима църква историците посочват замислената и реализирана от цариградските българи Великденска акция от 3 април 1860 година.
По време на тържествената великденска литургия в българския „храм Свети Стефан“ в Цариград (построен през 1849 г.) митрополит Иларион Макариополски не споменава името на Цариградския патриарх и на негово място казва "всякое епископство православных", което се произнася само от предстоятел на автокефална църква.
Според проф. Тодор Събев съществува вратичка в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца и тъй като по това време суверен на българските земи е османския султан, на службата се произнася неговото име. Така Иларион Макариополски формално спазва канона и символично отхвърля властта на Цариградската патриаршия над българското паство.
Великденската акция е отговор на българските църковни дейци на неотстъпчивата позиция на Патриаршията и се посреща с небивал ентусиазъм, както от цариградските българи, така и от целия български народ. В много от българските селища населението заставя своите владици да се отрекат от Цариградската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски като към глава на Българската църква.
Една от особеностите на българския църковен живот през втората половина на XIX век е неговото политизиране.Още преди да постигнат националното си освобождение и независима държава със своя територия, българите най-напред се борят за независима църква, превръщайки църковния въпрос в политически, от чието решение ще зависи подготовката на пътя към национална независимост.
В сравнение със сръбския и гръцки национализъм българският национализъм се проявява по-късно и намира своята оригинална форма за изява в църковно-народната борба за независима църква.
По съвсем друг сценарий протичат процесите при сърби и гърци, които най-напред вдигат национално-освободителни въстания, с които постигат независимост за своите държави през 30-те години на XIX век и след това претендират пред Цариградската патриаршия за църковна независимост.
Искането на българите за духовно обособяване под своя юрисдикция се разрешава окончателно с издадения от султан Абдул Азис Ферман от 27 февруари 1870 г. за учредяването на Българска Екзархия.
По същество ферманът с нищо не нарушава историческите права на Цариградската църква-майка като поставя новоучредената Българска Екзархия в пряка връзка и зависимост с нея.
Определеният с фермана диоцез на Екзархията в значителна степен съответства на етническите граници на българската народност (според тогавашните разбирания това са трите области България, Тракия и Македония) и по този начин се способства за по-нататъшното обединяване на българите в една културно-историческа и религиозна общност.
Но член 10 от фермана, с който се определят границите на новата църковна област, се превръща в източник на раздори между българи и гърци, защото поимено са изброени само 15 епархии, а за останалите със смесено население се предвижда допитване, при което, ако 2/3 от православните пожелаят – могат да преминат към Екзархията.
По този начин екзархийският диоцез остава отворен за разширяване за сметка на Цариградската патриаршия, което тя не иска да допусне и се създават условия за бъдещи конфликти и разрив.
Екзарх Антим I (светското му име е Атанас Михайлов Чалъков) принадлежи към първата генерация български духовни лидери, които носят със себе си много от предимствата и недостатъците на предосвободителната епоха - по думите на протопрезвитер проф. д-р Стефан Цанков - недостатъците идват от гръцко-фанариотската и турска атмосфера, в която са израснали, а предимствата идват от духа на нашето възраждане, от който са били проникнати и на който са служили.
Атанас Михайлов Чалъков е роден през 1816 г. в Лозенград в семейство на неграмотни, но благочестиви родители. Началното си образование получава в гръцко училище в родния си град, след което отива да учи занаят в Цариград. Още като младеж заминава за Света Гора - Атон, където приема монашество в манастира „Каракал” с името Антим, а впоследствие е причислен към братството на Хилендарския манастир.
Там той се научава да чете и пише на български език и прочита Паисиевата „История славянобългарска”. След като е ръкоположен за йеродякон, монах Антим отива като таксидиот на Хилендарския манастир в Лозенград. През 1839 г. той продължава образованието си в гръцката гимназия в Куручешме, в Цариград, а през 1844 г. постъпва в духовната семинария на Цариградската патриаршия на о. Халки, която завършва с отличие. След това става учител в Лозенград и проповедник в гр. Смирна (сега гр. Измир).
С препоръки, дадени му от руския кнсул в Смирна, през 1849 г. заминава за Русия и постъпва в Одеската духовна семинария, а след завършването й - в Московската духовна академия. Дипломира се през 1856 г. По време на следването си в Москва влиза във връзка с бележития Московски митрополит Филарет, който го ръкополага за йеромонах.
В Русия йеромонах Антим усвоява не само върховете на строгата богословска мисъл, но се приобщава към философско-обшествения кръг на славянофилите и завързва близки идейни и приятелски връзки с Иван Аксаков.
Бъдещият екзарх Антим съединява двете водещи богословски школи в православния свят – гръцката и руската.
Той става „славянофил“ и „русофил“ не толкова от народно-политически, колкото от идейно-богословски и църковни съображения.
След обучението си в Русия през 1857 г. йеромонах Антим става учител в семинарията на о. Халки и преподава църковна история, църковнославянски и руски език.
Там е възведен в архимандритско достойнство. На 25 май1861 г. архимандрит Антим е хиротонисан в епископски сан и е назначен за Преславски митрополит, но той отказва да заеме поста си, докато не се реши българския църковен въпрос.
В същото време той остава на служба в различни ведомства на Цариградската патриаршия, която го изпраща за проповедник срещу разпространението на униатската пропаганда между българите в Малко Търново и в Кукуш.
От 1865 г. митрополит Антим е ректор на семинарията на о. Халки, а през 1868 г. е назначен за Видински митрополит. С писмо от 16 декември1868 г. Видинският митрополит Антим се отказва заедно със своето паство от ведомството на Цариградската патриаршия и се присъединява към Иларион Макариополски и Паисий Пловдивски, заедно с които подписва изложение до Цариградския патриарх. Във Видин митрополит Антим води борба както срещу Цариградската патриаршия, така и срещу появилото се в епархията униатско движение.
След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Антим Видински участва заедно с четиримата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски и Иларион Макариополски) във Временния Св. Синод и в Привременния смесен съвет (т.е. с участието на миряни и духовници) за подготовка на Първия църковно-народен събор.
Конституирането на Българската екзархия е сложен процес, които започва със свикването на Църковно-народнен събор, приемане на Екзархийски устав и избирането на български екзарх.
На 23 февруари 1871 г. в Екзархийския дом в Ортакьой е тържествено открит и започва работа Първият църковно-народен събор. В него участват 50 души - 11 духовници и 39 миряни. Председател на събора става най-възрастният архиерей Иларион Ловчански, а секретар-писар - младият юрист Марко Д. Балабанов.
Проведени са 37 редовни заседания до 14 юли 1871 година, като на 23-то заседание от 14 май 1871 г. окончателно е приет и подписан Устав за устройството и управлението на Българската екзархия.
След като безрезултатно чака два месеца позволение да избере екзарх, Съборът се саморазпуска.
Изборът на екзарх става чак на 12 февруари 1872 г., когато е избран Иларион Ловчански - най-възрастният от българските архиереи на служба доскоро в Цариградската патриаршия. Обаче по внушение на Високата порта (турското правителство) и чрез натиска на някои политически кръгове той си подава оставката и на 16 февруари с. г. е проведен втори избор, на който членовете на Привременния смесен екзархийски съвет избират за екзарх Видинския митрополит Антим.
За каноничната практика на православните църкви Екзархийският устав е твърде модерен, дори неканоничен, особено със забележителното си нововъдение за периодична сменяемост (на 4 години) на екзарха.
С този чисто републикански принцип строителите на Българската екзархия търсят гаранция срещу установяването на еднолична власт. На всички нива на църковното управление се въвежда изборното начало – никой, от екзарха, епископите, свещениците и дори църковните чиновници не се назначава, а всеки се избира! Екзархийският устав налага и принципа на съборност, тъй като предвижда периодично свикване през 4 години на църковно-народен събор с висши законодателни и контролни функции.
Според проф. Зина Маркова съставянето на Екзархийския устав може да се смята за началото на българската законодателна дейност в новото време, защото за първи път в многовековното безправно съществуване на българите е създадена и официално призната една общобългарска институция.
Значението на този законодателен форум се подсилва от факта, че той става причина за активизиране на общественото мнение и избистряне на политическото мислене по въпросите за организацията и устройството на една общонационална институция, както и за управлението изобщо.
Натрупаният обществено-политически опит на Първия църковно-народен събор се оказва необходим и полезен при конституирането на българската държава и провеждането на Учредителното събрание. Свързващата фигура между тези два значими национални форума е личността на първия български екзарх Антим, който е и първия председател на Учредителното събрание в Търново през 1879 г.
Избран за екзарх с разрешението на Високата порта и по внушение на руската дипломация Видинският митрополит Антим доказва на противниците си, че погрешно го смятат за „безхарактерен“, за „руско мекере“ и за неумеещ да се ориентира в ходовете на ориенталския политически лабиринт.
В напрегнатите месеци от своя избор до обявяването на схизмата през септември 1872 г. българският екзарх първоначално се държи примирително към Цариградския патриарх, още повече, че към подобно поведение го задължава и султанският ферман, според който главата на Екзархията трябва да бъде утвърден от Цариградската патриаршия и всяко идване в Цариград трябва да става с нейно разрешение. Екзарх Антим се старае да спази тези разпореждания, но под форми, които да не изглеждат оскърбителни за българската църква и народ.
Той прави постъпки за установяване на контакти с Цариградския патриарх като моли за три неща: да бъде приет от патриарха, да му бъде разрешено да служи на великденските празници и да бъде вдигнато като неправилно низвержението над българските владици, участвали в Богоявленската акция от 1872. Получил само откази екзарх Антим решава да действа въпреки патриаршеската воля.
Важно е да се отбележи, че отмяната на наказанията дадени от Патриаршията над тримата български владици: низвержение за Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски и отлъчване за Иларион Макариополски, е необходимо за утвърждаването на каноническата правоспособност на Екзархията. Затова екзарх Антим изготвя документ, с които обявява наказанията за недействителни. От този момент Българската екзархия започва да действа като независима от Цариградската патриаршия и всички надежди за избягване на разрива се стопяват.
ЦАРИГРАДСКИЯТ ВСЕПРАВОСЛАВЕН СЪБОР ОТ 1872 г. И ОБЯВЯВАНЕТО НА СХИЗМАТА
НАД БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ
След като на 11 май 1872 г., празника на светите братя Кирил и Методий, екзарх Антим I в съслужение с тримата наказани владици отслужва тържествена литургия и прочита специален акт, с който Българската екзархия се провъзгласява за самоуправляема – следва драматичната развръзка на дългогодишната българо-гръцка разпра.
От своя страна Цариградският патриарх свиква на поместен събор патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим и архиепископа на Кипър, на който се осъжда филетизма ( т.е. национализма) и на третото заседание на събора от 16 септември 1872 г. Българската екзархия и българския народ са обявени за схизматични.
Между историци и богослови съществуват различни и противоречиви схващания при интерпретацията на този исторически факт, но в едно всички са единодушни, че „достопечалната схизма“ нанася голям удар върху вътрешното състояние и международния авторитет на Българската православна църква и я изолира за дълги години от останалия православен свят.
Екзарх Антим е дълбоко вярващ и благочестив архипастир, горещо убеден във вселенските истини на Православието и във вселенското значение на православната църква.
Затова той се бори за свободата и независимостта на българската църква, против неправдите и притесненията, налагани от политици и духовници от Цариградската патриаршия.
След провъзгласяването на схизмата той остава с надеждата, че може да се намери път и начин за помирение на основата на Христовата истина и човешката правда. Продължава да изгражда Екзархията в строго православен дух и да се бори за създаване на условия за отхвърляне на схизмата и за общоправославно признание на автокефалността на българската църква и нейното пълно единение с останалите православни църкви.
Освен като ревностен защитник на Православието, образован и мъдър архиерей екзарх Антим трябва да бъде запомнен и като горещ родолюбец.
При потушаването на Априлското въстание той старателно събира сведения за турските жестокости и ги разпраща до всички европейски вестници и журнали „с молба да повдигнат мощен глас от възмущение срещу турската тирания и безчовечност и да помогнат за по-скорошното освобождение на многострадалния български народ”.
Заради тези си действия под натиска на османското правителство на 12 април 1877 г. екзарх Антим е принуден да си подаде оставката. На 14 април с. г. султан Абдул Хамид издава официална заповед за свалянето му от екзархийския престол, а на 17 април с. г. е изпратен на заточение в Анадола, Мала Азия.
След подписването на Санстефанския мирен договор бившият български екзарх Антим е освободен от заточение и през м. май 1878 г. се завръща в гр. Видин, където поема управлението на епархията си.
Подписването на Санстефанския мирен договор между Русия и Турция
През 1879 г. е избран за председател на Учредителното народно събрание в старата столица Търново, след което - за председател и на Първото Велико народно събрание.
Митрополит Антим Видински поставя основния камък за издигането на храм-паметника костница на връх Шипка. По време на сръбско-българската война взима активно духовно участие при отбраната на Видин. Умира на 1 декември 1888 г.
Видинският митрополит Неофит през 1923 г. учредява специален фонд за събиране на средства за построяване на паметник-мавзолей над гроба на Антим Първи (1816-1888) в гр. Видин, за да се увековечи паметта му като Видински митрополит (1868-1872; 1878-1888) и първи български екзарх (1872-1876).
„За младите поколения този паметник трябва да служи винаги като нагледна припомка, възпитаваща в дух на църковност и родолюбие, образец на каквито е бил блаженопочившия първойерарх на Българската православна църква“ - пише в спомените си Неофит Видински.
Финансовите средства за целта се събират по 0. 25% от брутните приходи, заложени в бюджетите на църквите и манастирите във Видинска епархия, от помощи на Св. Синод на БПЦ, финансова помощ от Министерството на външните работи и изповеданията и помощи от частни лица и организации.
Създаването на този паметник-мавзолей е една от първите инициативи на Видинския митрополит Неофит, залегнали в архипастирската му програма от 1914 г. и в продължение на 20 години (до 1934 г) той активно популяризира идеята си, за да противодейства на обществената забрава на приноса на първия български екзарх за църковната независимост и освобождението на България.
По това време гробът на Антим I се е намирал под дюшемето на църквата-навес, пристроена към храм „Св. Вмч. Панталеймон“ и не е имало никакви указания за жителите на Видин, че там „почива велик йерарх, заслужил твърде много като пръв църковно-народен глава.“
На 16 септември 1934 г. във Видин се провежда обществено-църковен празник, посветен на екзарх Антим I, в присъствието на Св. Синод в пълен състав, на цар Борис Трети, на княз Кирил, на министъра на Вътрешните работи и Народното здраве Петър Мидилев, а също така и на представители на правителството, генерали, военни, официални лица и множество граждани.
След отслужването на Св. Литургия в митрополитската църква „Св. Николай Мирликийски“ се извършва тържественото освещаване и откриване на мавзолея-паметник, издигнат върху новия гроб на екзарха. Мавзолеят представлява еднокуполен параклис, във вътрешността, на който е поставена статуята на Антим I, седящ в кресло, с було и енголпие на гърдите, изработена от скулптора Атанас Дудулов. В подземието на параклиса е иззидан циментов саркофаг, в който са положени тленните останки на българския архиерей.
На екзарх Йосиф се пада тежкия кръст да бъде църковно-народен водач на българите в трудни и сложни времена: след руско-турската освободителна война (1877-1878) и последвалият Берлински договор Българската екзархия изпада в сериозна вътрешна криза и е застрашено нейното единство.
По волята на Берлинския конгрес през 1878 г. Българската църква се оказва с раздвоен диоцез – единия в границите на Княжество България, а другия на територията на Османската империя. След Освобождението отношенията между Българската православна църква и държавата се основават и развиват въз основа на нормите, заложени в Търновската конституция от 1879 г. На Екзархията се възлага задачата да изпълнява ролята на национална институция обединяваща българите в Княжеството с техните събратя в Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия.
Този прецедент намира отражение в чл. 39 от Търновската конституция, форммулиращ принципа на църковната държавност: „Българското княжество от църковна страна като съставлява една неразделна част от Българската църковна област, подчинява се на Св. Синод – Върховната духовна власт на Българската църква , дето и да се намира тая власт. Чрез последната Княжеството съхранява единството си с Вселенската източна църква във всичко що се отнася до догмите на вярата.“
По това време с особена острота и политически подтекст се поставя въпросът за седалището на Българската екзархия – дали да бъде в София или Пловдив.
Екзарх Йосиф с дипломатическата си интуиция избира да се завърне в Цариград, за да въстанови съсипаното екзархийско дело. Така от 1880 г. до 1912 година той успява да запази статута на Екзархията като единствената общобългарска институция, която представлява и защитава пред султана българите, останали в пределите на Османската империя. Според турските закони училища могат да имат само народите с официциално призната църква и екзарх Йосиф насочва енергията си в изграждането на училищна мрежа за българите в Македония и Одринска Тракия.
Цялата издръжка, организация и върховен надзор над училищната система се пада върху Екзархията.
И резултатите от църковно-просветното дело в навечерието на Балканската война са налице: 1373 учебни заведения, сред които 13 гимназии и средни училища, 87 прогимназии и 1273 начални училища с общо 2 266 учители и 78 854 ученици.
В църковното ведомоство на Екзархията в Македония и Одринска Тракия по същото време се намират 15 епархии, от които 7 с редовни митрополитски катедри (Скопие, Охрид, Неврокоп, Велес, Битоля, Струмица и Дебър) и 8 управлявани от екзархийски наместници, 35 архиерейски наместничества, 1310 свещеници, 1331 църквим 234 параклиса и 73 манастира.
Само след една година, в резултат на двете Балкански войни граденото в продължение на 38 години църковно-просветно дело ще бъде сринато и опустошено. На 27 ноември 1913 година екзарх Йосиф заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия е принуден да напусне Цариград и се прибира в София, съкрушен душевно и физически. Умира на 20 юни 1915 година, гробът му се намира в близост до олтара на катедралата „Св. Неделя“ в София.
След смъртта му Българската православна църква в продължение на 30 години – до 1945 година остава без екзарх и се ръководи от наместник-председател на Св. Синод.
За екзарх Йосиф се казва, че действал повече като дипломат и политик, отколкото като доктринерен богослов и че с две думи може да бъде обобщен неговия завет към поколенията, а именно: „Православие и славянство“.
Като естествен продължител на този завет в българската църковна история се утвърждава емблематичната фигура на третия български екзарх Стефан.
Започнал църковната си кариера като екзархийски и синодален протосингел при екзарх Йосиф в Цариград, той се самовъзприема като негов духовен син и независимо от всичките обрати в световната и българска политика следва пътя на славянофилството и православието.
Третият и последен екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година.
Преди това в продължение на 23 години той е софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.
Екзарх Стефан е един от най-образованите и ерудирани български духовници. Завършил е Киевската духовна академия през 1904 г., специализирал е философия и литература в Швейцария. Известен е като темпераментен оратор с цветисто и въодушевено слово. Оставя след себе си значително духовно наследство от книги, проповеди и статии. През 20-те и 30-те години на ХХ век се изявява като основател на Всебългарския национален съюз «Отец Паисий», ръководител на Съюза на християнските православни братства, участва в Съюза за закрила на децата, подпомага християнското младежко движение.
В българското общество е известна неговата категорична позиция на отрицание срешу тоталитарните режими в Русия и Германия. В статията си от 1939 г.«Днешното новезичество» насочена срещу националсоциализма той изобличава несъстоятелността на неговите основни принципи от расизма до социалната етика, приветства съпротивата на протестантите и католиците срещу новата националсоциалистическа религия с нейния нов тринитарен догмат на «кръвта, расата и почвата».
За него няма съществена разлика между положението в Германия и Русия, и в двете страни религията е брутално преследвана, и в двете страни Църквата е единственият източник на съпротива срещу тоталитарната власт:«Фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм – ето днешните форми на новото езичество, по-агресивно и по-опасно от старото, защото наглед се ратува за справедливи, политически каузи».
Закономерна проява на последователната църковна позиция и хуманизъм на софийския митрополит Стефан е защитата на българските евреи по време на Втората световна война.
През военния период той е считан за русофил и англофил, поради ясно заявената си опозиция срещу политиката на обвързване с Германия.
След преврата на 9 септември 1944 г. митрополит Стефан потвърждава добрите си чувства към руското православие и славянството, което го прави едно от най-подходящите лица за заемане на престола на Български екзарх, като най-вероятно кандидатурата му е била одобрена и от Москва.
С името на екзарх Стефан се свързва помирението на Българската екзархия с Цариградската патриаршия. На 22 февруари 1945 г. Цариградската патриаршия издава томос, с който схизмата е прекратена и е признат автокефалния статут на Българската църква. Затварянето на тази горчива страница от нашата църковна история позволява да се издигне на дневен ред въпроса за възстановяването на Патриаршията и избора на нов патриарх. Но това е вече друга история.
Поради конфронтацията си с комунистическата власт на 6 септември 1948 г. екзарх Стефан е принуден да подаде оставка и на 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой "бившият" екзарх е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение.
Така, насилствено отстранен от митрополитската си катедра той живее в изолация и забрава до 14 май 1957 г., когато почива....ОР+
Върху гроба му в Бачковския манастир е поставен скромен мраморен кръст, който напомня за последния български екзарх, един все още недооценен бележит църковен йерарх.
И днес неговите съвети звучат актуално:
"Време е не на думи, а на дело да се обяви война на войната и понятието демокрация да не бъде фирма и етикет, а жива и творческа действителност, в която истината, правдата, мирът и любовта да ръководят и украсяват личния и обществен, народен и международен живот."
Забравена е евангелската идея, която стои в основата на учението на Православната църква за общността на вярващите, надхвърляща всякакви земни разделения, основани на расови, етнически, класови или полови различия или на различията между свободни и роби, мъдри и невежи.
Загубено е чувството за православно единство и солидарност, за обща принадлежност към християнската култура.
Българо-гръцката „църковна разпра“ се води на хлъзгавия терен за признаване на етно-религизоните и политически права на християните в Османската империя, гарантирани от издадения през 1856 султански акт Хатихумаюн.
С публикуването на този реформаторски документ започва вторият етап от църковното движение на българите – сега вече те настояват за самостоятелна църква, чрез която ще получат признание за отделна нация в рамките на Османската империя.
ВТОРИ ЕТАП НА БЪЛГАРСКАТА - НАРОДНА
БОРБА (1856-1870)
БОРБА (1856-1870)
Възрожденските дейци отреждат на църквата и духовенство главната роля в политическия живот, защото виждат в тях крепител на колективната идентичност на българите под властта на Османската империя и фактор за изграждането на българската нация.
Нещо повече, благодарение на православната вяра и монашеството през вековете на османското владичество се съхраняват българския език и спомените за величието на средновековното българско царство - наследство, което през 19 век ще осигури базата за създаването на българския национален идеал.
БЪЛГАРСКИЯТ ВЕЛИКДЕН
И СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ-
3 АПРИЛ 1860 г.
И СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ-
3 АПРИЛ 1860 г.
По време на тържествената великденска литургия в българския „храм Свети Стефан“ в Цариград (построен през 1849 г.) митрополит Иларион Макариополски не споменава името на Цариградския патриарх и на негово място казва "всякое епископство православных", което се произнася само от предстоятел на автокефална църква.
Според проф. Тодор Събев съществува вратичка в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца и тъй като по това време суверен на българските земи е османския султан, на службата се произнася неговото име. Така Иларион Макариополски формално спазва канона и символично отхвърля властта на Цариградската патриаршия над българското паство.
Великденската акция е отговор на българските църковни дейци на неотстъпчивата позиция на Патриаршията и се посреща с небивал ентусиазъм, както от цариградските българи, така и от целия български народ. В много от българските селища населението заставя своите владици да се отрекат от Цариградската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски като към глава на Българската църква.
ОСОБЕНОСТИ НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ДВИЖЕНИЕ ЗА НЕЗАВИСИМА ЦЪРКВА
В сравнение със сръбския и гръцки национализъм българският национализъм се проявява по-късно и намира своята оригинална форма за изява в църковно-народната борба за независима църква.
По съвсем друг сценарий протичат процесите при сърби и гърци, които най-напред вдигат национално-освободителни въстания, с които постигат независимост за своите държави през 30-те години на XIX век и след това претендират пред Цариградската патриаршия за църковна независимост.
СУЛТАНСКИЯТ ФЕРМАН ЗА УЧРЕДЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ ОТ
27 ФЕВРУАРИ 1870 г.
27 ФЕВРУАРИ 1870 г.
По същество ферманът с нищо не нарушава историческите права на Цариградската църква-майка като поставя новоучредената Българска Екзархия в пряка връзка и зависимост с нея.
Определеният с фермана диоцез на Екзархията в значителна степен съответства на етническите граници на българската народност (според тогавашните разбирания това са трите области България, Тракия и Македония) и по този начин се способства за по-нататъшното обединяване на българите в една културно-историческа и религиозна общност.
Но член 10 от фермана, с който се определят границите на новата църковна област, се превръща в източник на раздори между българи и гърци, защото поимено са изброени само 15 епархии, а за останалите със смесено население се предвижда допитване, при което, ако 2/3 от православните пожелаят – могат да преминат към Екзархията.
По този начин екзархийският диоцез остава отворен за разширяване за сметка на Цариградската патриаршия, което тя не иска да допусне и се създават условия за бъдещи конфликти и разрив.
Екзарх Антим I (светското му име е Атанас Михайлов Чалъков) принадлежи към първата генерация български духовни лидери, които носят със себе си много от предимствата и недостатъците на предосвободителната епоха - по думите на протопрезвитер проф. д-р Стефан Цанков - недостатъците идват от гръцко-фанариотската и турска атмосфера, в която са израснали, а предимствата идват от духа на нашето възраждане, от който са били проникнати и на който са служили.
Атанас Михайлов Чалъков е роден през 1816 г. в Лозенград в семейство на неграмотни, но благочестиви родители. Началното си образование получава в гръцко училище в родния си град, след което отива да учи занаят в Цариград. Още като младеж заминава за Света Гора - Атон, където приема монашество в манастира „Каракал” с името Антим, а впоследствие е причислен към братството на Хилендарския манастир.
Там той се научава да чете и пише на български език и прочита Паисиевата „История славянобългарска”. След като е ръкоположен за йеродякон, монах Антим отива като таксидиот на Хилендарския манастир в Лозенград. През 1839 г. той продължава образованието си в гръцката гимназия в Куручешме, в Цариград, а през 1844 г. постъпва в духовната семинария на Цариградската патриаршия на о. Халки, която завършва с отличие. След това става учител в Лозенград и проповедник в гр. Смирна (сега гр. Измир).
С препоръки, дадени му от руския кнсул в Смирна, през 1849 г. заминава за Русия и постъпва в Одеската духовна семинария, а след завършването й - в Московската духовна академия. Дипломира се през 1856 г. По време на следването си в Москва влиза във връзка с бележития Московски митрополит Филарет, който го ръкополага за йеромонах.
В Русия йеромонах Антим усвоява не само върховете на строгата богословска мисъл, но се приобщава към философско-обшествения кръг на славянофилите и завързва близки идейни и приятелски връзки с Иван Аксаков.
Бъдещият екзарх Антим съединява двете водещи богословски школи в православния свят – гръцката и руската.
Той става „славянофил“ и „русофил“ не толкова от народно-политически, колкото от идейно-богословски и църковни съображения.
След обучението си в Русия през 1857 г. йеромонах Антим става учител в семинарията на о. Халки и преподава църковна история, църковнославянски и руски език.
Там е възведен в архимандритско достойнство. На 25 май1861 г. архимандрит Антим е хиротонисан в епископски сан и е назначен за Преславски митрополит, но той отказва да заеме поста си, докато не се реши българския църковен въпрос.
В същото време той остава на служба в различни ведомства на Цариградската патриаршия, която го изпраща за проповедник срещу разпространението на униатската пропаганда между българите в Малко Търново и в Кукуш.
От 1865 г. митрополит Антим е ректор на семинарията на о. Халки, а през 1868 г. е назначен за Видински митрополит. С писмо от 16 декември1868 г. Видинският митрополит Антим се отказва заедно със своето паство от ведомството на Цариградската патриаршия и се присъединява към Иларион Макариополски и Паисий Пловдивски, заедно с които подписва изложение до Цариградския патриарх. Във Видин митрополит Антим води борба както срещу Цариградската патриаршия, така и срещу появилото се в епархията униатско движение.
След учредяването на Българската екзархия през 1870 г. Антим Видински участва заедно с четиримата архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Паисий Пловдивски и Иларион Макариополски) във Временния Св. Синод и в Привременния смесен съвет (т.е. с участието на миряни и духовници) за подготовка на Първия църковно-народен събор.
Конституирането на Българската екзархия е сложен процес, които започва със свикването на Църковно-народнен събор, приемане на Екзархийски устав и избирането на български екзарх.
ПЪРВИЯТ ЦЪРКОВНО-НАРОДЕН СЪБОР(1871)
В ЦАРИГРАД И НЕГОВИТЕ РЕШЕНИЯ
В ЦАРИГРАД И НЕГОВИТЕ РЕШЕНИЯ
Проведени са 37 редовни заседания до 14 юли 1871 година, като на 23-то заседание от 14 май 1871 г. окончателно е приет и подписан Устав за устройството и управлението на Българската екзархия.
След като безрезултатно чака два месеца позволение да избере екзарх, Съборът се саморазпуска.
Изборът на екзарх става чак на 12 февруари 1872 г., когато е избран Иларион Ловчански - най-възрастният от българските архиереи на служба доскоро в Цариградската патриаршия. Обаче по внушение на Високата порта (турското правителство) и чрез натиска на някои политически кръгове той си подава оставката и на 16 февруари с. г. е проведен втори избор, на който членовете на Привременния смесен екзархийски съвет избират за екзарх Видинския митрополит Антим.
ЗНАЧЕНИЕ НА УСТАВА ЗА
УСТРОЙСТВО И УПРАВЛЕНИЕ
НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ
УСТРОЙСТВО И УПРАВЛЕНИЕ
НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ
С този чисто републикански принцип строителите на Българската екзархия търсят гаранция срещу установяването на еднолична власт. На всички нива на църковното управление се въвежда изборното начало – никой, от екзарха, епископите, свещениците и дори църковните чиновници не се назначава, а всеки се избира! Екзархийският устав налага и принципа на съборност, тъй като предвижда периодично свикване през 4 години на църковно-народен събор с висши законодателни и контролни функции.
Според проф. Зина Маркова съставянето на Екзархийския устав може да се смята за началото на българската законодателна дейност в новото време, защото за първи път в многовековното безправно съществуване на българите е създадена и официално призната една общобългарска институция.
Значението на този законодателен форум се подсилва от факта, че той става причина за активизиране на общественото мнение и избистряне на политическото мислене по въпросите за организацията и устройството на една общонационална институция, както и за управлението изобщо.
Натрупаният обществено-политически опит на Първия църковно-народен събор се оказва необходим и полезен при конституирането на българската държава и провеждането на Учредителното събрание. Свързващата фигура между тези два значими национални форума е личността на първия български екзарх Антим, който е и първия председател на Учредителното събрание в Търново през 1879 г.
ПЪРВИТЕ ДЕЙСТВИЯ НА ЕКЗАРХ АНТИМ – ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ ЗА САМОУПРАВЛЯЕМА
В напрегнатите месеци от своя избор до обявяването на схизмата през септември 1872 г. българският екзарх първоначално се държи примирително към Цариградския патриарх, още повече, че към подобно поведение го задължава и султанският ферман, според който главата на Екзархията трябва да бъде утвърден от Цариградската патриаршия и всяко идване в Цариград трябва да става с нейно разрешение. Екзарх Антим се старае да спази тези разпореждания, но под форми, които да не изглеждат оскърбителни за българската църква и народ.
Той прави постъпки за установяване на контакти с Цариградския патриарх като моли за три неща: да бъде приет от патриарха, да му бъде разрешено да служи на великденските празници и да бъде вдигнато като неправилно низвержението над българските владици, участвали в Богоявленската акция от 1872. Получил само откази екзарх Антим решава да действа въпреки патриаршеската воля.
Важно е да се отбележи, че отмяната на наказанията дадени от Патриаршията над тримата български владици: низвержение за Иларион Ловчански и Панарет Пловдивски и отлъчване за Иларион Макариополски, е необходимо за утвърждаването на каноническата правоспособност на Екзархията. Затова екзарх Антим изготвя документ, с които обявява наказанията за недействителни. От този момент Българската екзархия започва да действа като независима от Цариградската патриаршия и всички надежди за избягване на разрива се стопяват.
ЦАРИГРАДСКИЯТ ВСЕПРАВОСЛАВЕН СЪБОР ОТ 1872 г. И ОБЯВЯВАНЕТО НА СХИЗМАТА
НАД БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ
След като на 11 май 1872 г., празника на светите братя Кирил и Методий, екзарх Антим I в съслужение с тримата наказани владици отслужва тържествена литургия и прочита специален акт, с който Българската екзархия се провъзгласява за самоуправляема – следва драматичната развръзка на дългогодишната българо-гръцка разпра.
От своя страна Цариградският патриарх свиква на поместен събор патриарсите на Александрия, Антиохия и Йерусалим и архиепископа на Кипър, на който се осъжда филетизма ( т.е. национализма) и на третото заседание на събора от 16 септември 1872 г. Българската екзархия и българския народ са обявени за схизматични.
Между историци и богослови съществуват различни и противоречиви схващания при интерпретацията на този исторически факт, но в едно всички са единодушни, че „достопечалната схизма“ нанася голям удар върху вътрешното състояние и международния авторитет на Българската православна църква и я изолира за дълги години от останалия православен свят.
ЕКЗАР АНТИМ I И АПРИЛСКОТО
ВЪСТАНИЕ ОТ 1876 г.
ВЪСТАНИЕ ОТ 1876 г.
Затова той се бори за свободата и независимостта на българската църква, против неправдите и притесненията, налагани от политици и духовници от Цариградската патриаршия.
След провъзгласяването на схизмата той остава с надеждата, че може да се намери път и начин за помирение на основата на Христовата истина и човешката правда. Продължава да изгражда Екзархията в строго православен дух и да се бори за създаване на условия за отхвърляне на схизмата и за общоправославно признание на автокефалността на българската църква и нейното пълно единение с останалите православни църкви.
Освен като ревностен защитник на Православието, образован и мъдър архиерей екзарх Антим трябва да бъде запомнен и като горещ родолюбец.
При потушаването на Априлското въстание той старателно събира сведения за турските жестокости и ги разпраща до всички европейски вестници и журнали „с молба да повдигнат мощен глас от възмущение срещу турската тирания и безчовечност и да помогнат за по-скорошното освобождение на многострадалния български народ”.
Заради тези си действия под натиска на османското правителство на 12 април 1877 г. екзарх Антим е принуден да си подаде оставката. На 14 април с. г. султан Абдул Хамид издава официална заповед за свалянето му от екзархийския престол, а на 17 април с. г. е изпратен на заточение в Анадола, Мала Азия.
ЗАВРЪЩАНЕ В РОДИНАТА СЛЕД ЗАТОЧЕНИЕТО В МАЛА АЗИЯ
Подписването на Санстефанския мирен договор между Русия и Турция
През 1879 г. е избран за председател на Учредителното народно събрание в старата столица Търново, след което - за председател и на Първото Велико народно събрание.
Митрополит Антим Видински поставя основния камък за издигането на храм-паметника костница на връх Шипка. По време на сръбско-българската война взима активно духовно участие при отбраната на Видин. Умира на 1 декември 1888 г.
НЕИЗВЕСТНИ ФАКТИ ЗА
ПАМЕТНИК-МАВЗОЛЕЯ
НА ЕКЗАРХ АНТИМ В ГР. ВИДИН
ПАМЕТНИК-МАВЗОЛЕЯ
НА ЕКЗАРХ АНТИМ В ГР. ВИДИН
„За младите поколения този паметник трябва да служи винаги като нагледна припомка, възпитаваща в дух на църковност и родолюбие, образец на каквито е бил блаженопочившия първойерарх на Българската православна църква“ - пише в спомените си Неофит Видински.
Финансовите средства за целта се събират по 0. 25% от брутните приходи, заложени в бюджетите на църквите и манастирите във Видинска епархия, от помощи на Св. Синод на БПЦ, финансова помощ от Министерството на външните работи и изповеданията и помощи от частни лица и организации.
Създаването на този паметник-мавзолей е една от първите инициативи на Видинския митрополит Неофит, залегнали в архипастирската му програма от 1914 г. и в продължение на 20 години (до 1934 г) той активно популяризира идеята си, за да противодейства на обществената забрава на приноса на първия български екзарх за църковната независимост и освобождението на България.
По това време гробът на Антим I се е намирал под дюшемето на църквата-навес, пристроена към храм „Св. Вмч. Панталеймон“ и не е имало никакви указания за жителите на Видин, че там „почива велик йерарх, заслужил твърде много като пръв църковно-народен глава.“
На 16 септември 1934 г. във Видин се провежда обществено-църковен празник, посветен на екзарх Антим I, в присъствието на Св. Синод в пълен състав, на цар Борис Трети, на княз Кирил, на министъра на Вътрешните работи и Народното здраве Петър Мидилев, а също така и на представители на правителството, генерали, военни, официални лица и множество граждани.
След отслужването на Св. Литургия в митрополитската църква „Св. Николай Мирликийски“ се извършва тържественото освещаване и откриване на мавзолея-паметник, издигнат върху новия гроб на екзарха. Мавзолеят представлява еднокуполен параклис, във вътрешността, на който е поставена статуята на Антим I, седящ в кресло, с було и енголпие на гърдите, изработена от скулптора Атанас Дудулов. В подземието на параклиса е иззидан циментов саркофаг, в който са положени тленните останки на българския архиерей.
Екзарх Йосиф (светското му име е Лазар Йовчев) е роден е на 5 май 1840 г. в гр. Калофер. Началното си образование получава в Калоферското четирикласно училище при даскал Ботьо Петков, бащата на Христо Ботев.
През 1860 г. заминава за Цариград и постъпва в гръцкото училище в Куручешме. През 1862 г. е приет във Френското мисионерско училище в Бебек, край Босфора, където негов преподавател и покровител е католическият мисионер Еужен Боре.
През 1860 г. заминава за Цариград и постъпва в гръцкото училище в Куручешме. През 1862 г. е приет във Френското мисионерско училище в Бебек, край Босфора, където негов преподавател и покровител е католическият мисионер Еужен Боре.
Със средства, отпуснати му от калоферското училищно настоятелство, заминава за Франция, където от есента на 1864 г. до 1867 г. следва във Философско-литературния факултет, а от 1867 г. до 1870 г. в Правния факултет на Сорбоната. По време на следването си в Париж чрез Еужен Боре се запознава с големия учен Алфред дьо Мюсе.
През 1870 г. се завръща в Цариград и започва работа като чиновник в Търговския съд. Тъкмо по това време се основава Екзархията и при въпиещата нужда от способни и образовани българи за екзархийска служба той попада в полезрението на екзарх Антим. Лазар Йовчев е поканен от екзарх Антим I и в началото на 1872 г. е назначен за секретар на Българската екзархия и писар на смесения съвет. Под влияние на екзарха и други цариградски първенци на 23 септември 1872 г. в екзархийския параклис е постриган за монах с името Йосиф.
За кратко време е ръкоположен за йеродякон и йеромонах, а на 6 януари 1873 г. е възведен в архимандритско достойнство и е назначен за протосингел на Българската екзархия. От 1874 г. архим. Йосиф е протосингел на екзарх Антим в гр. Видин. На 2 февруари 1876 г. в храма „Св. Стефан” в Цариград е избран и хиротонисан за Ловчански митрополит.
След избухването на Априлското въстание и изпращането на екзарх Антим I на заточение от османската власт, на 24 април 1877 г. младият 37 годишен митрополит Йосиф е избран за Български екзарх.
След избухването на Априлското въстание и изпращането на екзарх Антим I на заточение от османската власт, на 24 април 1877 г. младият 37 годишен митрополит Йосиф е избран за Български екзарх.
На екзарх Йосиф се пада тежкия кръст да бъде църковно-народен водач на българите в трудни и сложни времена: след руско-турската освободителна война (1877-1878) и последвалият Берлински договор Българската екзархия изпада в сериозна вътрешна криза и е застрашено нейното единство.
По волята на Берлинския конгрес през 1878 г. Българската църква се оказва с раздвоен диоцез – единия в границите на Княжество България, а другия на територията на Османската империя. След Освобождението отношенията между Българската православна църква и държавата се основават и развиват въз основа на нормите, заложени в Търновската конституция от 1879 г. На Екзархията се възлага задачата да изпълнява ролята на национална институция обединяваща българите в Княжеството с техните събратя в Източна Румелия, Македония и Одринска Тракия.
Този прецедент намира отражение в чл. 39 от Търновската конституция, форммулиращ принципа на църковната държавност: „Българското княжество от църковна страна като съставлява една неразделна част от Българската църковна област, подчинява се на Св. Синод – Върховната духовна власт на Българската църква , дето и да се намира тая власт. Чрез последната Княжеството съхранява единството си с Вселенската източна църква във всичко що се отнася до догмите на вярата.“
По това време с особена острота и политически подтекст се поставя въпросът за седалището на Българската екзархия – дали да бъде в София или Пловдив.
Екзарх Йосиф с дипломатическата си интуиция избира да се завърне в Цариград, за да въстанови съсипаното екзархийско дело. Така от 1880 г. до 1912 година той успява да запази статута на Екзархията като единствената общобългарска институция, която представлява и защитава пред султана българите, останали в пределите на Османската империя. Според турските закони училища могат да имат само народите с официциално призната църква и екзарх Йосиф насочва енергията си в изграждането на училищна мрежа за българите в Македония и Одринска Тракия.
Цялата издръжка, организация и върховен надзор над училищната система се пада върху Екзархията.
И резултатите от църковно-просветното дело в навечерието на Балканската война са налице: 1373 учебни заведения, сред които 13 гимназии и средни училища, 87 прогимназии и 1273 начални училища с общо 2 266 учители и 78 854 ученици.
В църковното ведомоство на Екзархията в Македония и Одринска Тракия по същото време се намират 15 епархии, от които 7 с редовни митрополитски катедри (Скопие, Охрид, Неврокоп, Велес, Битоля, Струмица и Дебър) и 8 управлявани от екзархийски наместници, 35 архиерейски наместничества, 1310 свещеници, 1331 църквим 234 параклиса и 73 манастира.
Само след една година, в резултат на двете Балкански войни граденото в продължение на 38 години църковно-просветно дело ще бъде сринато и опустошено. На 27 ноември 1913 година екзарх Йосиф заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринска Тракия е принуден да напусне Цариград и се прибира в София, съкрушен душевно и физически. Умира на 20 юни 1915 година, гробът му се намира в близост до олтара на катедралата „Св. Неделя“ в София.
След смъртта му Българската православна църква в продължение на 30 години – до 1945 година остава без екзарх и се ръководи от наместник-председател на Св. Синод.
За екзарх Йосиф се казва, че действал повече като дипломат и политик, отколкото като доктринерен богослов и че с две думи може да бъде обобщен неговия завет към поколенията, а именно: „Православие и славянство“.
Като естествен продължител на този завет в българската църковна история се утвърждава емблематичната фигура на третия български екзарх Стефан.
Започнал църковната си кариера като екзархийски и синодален протосингел при екзарх Йосиф в Цариград, той се самовъзприема като негов духовен син и независимо от всичките обрати в световната и българска политика следва пътя на славянофилството и православието.
Третият и последен екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година.
Преди това в продължение на 23 години той е софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.
Екзарх Стефан е един от най-образованите и ерудирани български духовници. Завършил е Киевската духовна академия през 1904 г., специализирал е философия и литература в Швейцария. Известен е като темпераментен оратор с цветисто и въодушевено слово. Оставя след себе си значително духовно наследство от книги, проповеди и статии. През 20-те и 30-те години на ХХ век се изявява като основател на Всебългарския национален съюз «Отец Паисий», ръководител на Съюза на християнските православни братства, участва в Съюза за закрила на децата, подпомага християнското младежко движение.
В българското общество е известна неговата категорична позиция на отрицание срешу тоталитарните режими в Русия и Германия. В статията си от 1939 г.«Днешното новезичество» насочена срещу националсоциализма той изобличава несъстоятелността на неговите основни принципи от расизма до социалната етика, приветства съпротивата на протестантите и католиците срещу новата националсоциалистическа религия с нейния нов тринитарен догмат на «кръвта, расата и почвата».
За него няма съществена разлика между положението в Германия и Русия, и в двете страни религията е брутално преследвана, и в двете страни Църквата е единственият източник на съпротива срещу тоталитарната власт:«Фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм – ето днешните форми на новото езичество, по-агресивно и по-опасно от старото, защото наглед се ратува за справедливи, политически каузи».
Закономерна проява на последователната църковна позиция и хуманизъм на софийския митрополит Стефан е защитата на българските евреи по време на Втората световна война.
През военния период той е считан за русофил и англофил, поради ясно заявената си опозиция срещу политиката на обвързване с Германия.
След преврата на 9 септември 1944 г. митрополит Стефан потвърждава добрите си чувства към руското православие и славянството, което го прави едно от най-подходящите лица за заемане на престола на Български екзарх, като най-вероятно кандидатурата му е била одобрена и от Москва.
С името на екзарх Стефан се свързва помирението на Българската екзархия с Цариградската патриаршия. На 22 февруари 1945 г. Цариградската патриаршия издава томос, с който схизмата е прекратена и е признат автокефалния статут на Българската църква. Затварянето на тази горчива страница от нашата църковна история позволява да се издигне на дневен ред въпроса за възстановяването на Патриаршията и избора на нов патриарх. Но това е вече друга история.
Поради конфронтацията си с комунистическата власт на 6 септември 1948 г. екзарх Стефан е принуден да подаде оставка и на 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой "бившият" екзарх е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение.
Така, насилствено отстранен от митрополитската си катедра той живее в изолация и забрава до 14 май 1957 г., когато почива....ОР+
Върху гроба му в Бачковския манастир е поставен скромен мраморен кръст, който напомня за последния български екзарх, един все още недооценен бележит църковен йерарх.
И днес неговите съвети звучат актуално:
"Време е не на думи, а на дело да се обяви война на войната и понятието демокрация да не бъде фирма и етикет, а жива и творческа действителност, в която истината, правдата, мирът и любовта да ръководят и украсяват личния и обществен, народен и международен живот."
